Отличителен белег: душа

Края на първия срок. Вече бе свикнал да не вярва на щуротиите, които му говореха в училище. Още два дни... а, ето поредния учител. Етиката не му помагаше много, нито бе интересна, а пък слънцето печеше като ненормално. И то в средата на зимата!

- Ей, ти, на първия чин, кажи каква е разликата между надеждата, упорството, патриотизма, гнева, любовта и късмета?

Мразеше навика на учителя по етика да не използва имена. Знаеше, че не го изпитва, и реши да каже първото нещо, което му дойде наум.

- Проявяваме надежда, когато искаме нещо да стане, и късмет, когато то не стане. Когато сме упорити, караме другите да вършат каквото искаме, а когато сме патриотични си го вършим сами. Гневът е нещо, което опитваме да предотвратим, а любовта – нещо, което опитваме да предизвикаме, но и двете са невъзможни.

- А приликите?

Не очакваше отговорът да бъде приет. Погледна учителя учудено, но той бе сериозен.

- Всички те не съществуват.

Предизвика учудване и викове в класа. Не бяха много укорителните. Учителят го гледаше странно. После каза:

- Свободни сте. – и излезе.

*          *          * 

Следваше час по география.

- ... най-важният строителен материал... почти вечни... използвани от хилядолетия... огромна роля... аз вярвам, че те също имат души...

„Тоя си е сбъркал призванието!” – мисълта бе придружена с въздишка, която не остана незабелязана.

- Не ми ли вярваш? Ще ти го докажа...

Останалата част от часа премина в разискване на въпроса имат ли камъните душа или не. Учебният ден свърши.

Качи се на колелото и подкара към къщи. На няколко пресечки от училището нещо удари задния калник. Обърна се. На паважа лежеше обикновен камък, голям колкото самите павета. На калника имаше голяма драскотина. На улицата нямаше никой друг. Спря се за момент, после посегна и сложи камъка в чантата си. Реши да го покаже на географа на другия ден и да му докаже, че камъните нямат души, щом могат без причина да удрят едно колело. Даже не усети колко нелепа бе мисълта.

Когато се прибра, постави камъка на нощното шкафче, за да не го забрави, и отиде да се изкъпе. Нямаше намерение да учи за последния ден преди ваканцията. Не можеше да мисли за нищо. Просто легна и заспа „като пън”. Или не точно като пън...

*          *          * 

Събуди се. Не можа да отвори очи и въпреки това виждаше всичко наоколо. Виждаше водопада и реката наблизо. Беше ниско до земята, всъщност донякъде във земята! Представляваше много голямо, заоблено парче кехлибар с дълбока, тясна и кръгла дупка посредата. Изпадна в паника. А тъкмо излизаха във ваканция.

*          *          *

Един кораб бавно се приближаваше към брега. Мъжът, скрит в храстите, го наблюдаваше внимателно. Имаше червеникаво-кафява кожа и гарваново черна коса, пристегната с лента от кожа на челото. В нея бе втъкнато перо, черно като косата му. Когато от кораба започнаха да спускат лодки, той се измъкна от скривалището си и се затича към родното си село на десет минути бърз ход от Голямото езеро.

Лодките достигнаха брега и шестима пътешественици стъпиха на непознатата земя. Дрехите им бяха опърпани и избелели от солта, носена от океанските ветрове.

- Индия! Най-после. Ние сме велики! Да... – закрещя един от тях. Той носеше официално облекло и странна шапка. Към него се приближи друг, с мустаци, бяла риза и панталон с презрамки.

- Моля ви да не викате, господин Колумб, сър. Може да ви чуе някой, а мисля че...

- Замълчи, Джонсън, сега не е време за мислене. Остави на мен тази трудна и отговорна дейност и намери начин да закрепим знамето без да го забиваме в земята. Освен това, колко пъти трябва да ти повторя, че искам да ме наричаш „сеньор”, а не „сър”?

*          *          *

Надяваше се това да не е истина. Сякаш можеше да помръдне и това подхранваше странното чувство на увереност, че положението ще се оправи. После осъзна скоростта си. След около стотина години може би щеше да се намира няколко милиметра по-напред. Напред?!? Движеше се толкова бавно, че на където и да погледнеше, му се струваше, че е обърнат напред. Сякаш се стремеше във всички посоки едновременно. Какво значи да гледа? Имаше ли един объл камък очи и съществуваше ли такова нещо като неговата „предна страна”? И все пак всичко наоколо беше реално. А това му даваше надежда.

*          *          *

Джонсън прекоси крайбрежната горичка и излезе малко над устието на малка рекичка. Придружаваха го двама души с мускети. Единият от тях, едър и мускулест, оглеждаше местността със злобен поглед, сякаш търсеше по какво да стреля. Сплъстената коса покриваше челото и стигаше до очите му.

Тримата вървяха по реката, навлизайки в малка долинка. Тук реката се спускаше отвесно от няколко метра височина и образуваше недълбок вир. Близо до брега имаше голям, жълто-кафяв камък, на който седеше човек.

Гледката ги накара да застинат. Облеченият в кожени дрехи младеж, седящ дълбоко замислен край реката, им приличаше на някакъв горски дух. Приближиха се бавно, но непознатият ги усети и скочи на крака. После бавно се отдалечи на безопасно разстояние. Това даде възножност на тримата да направят спокойно няколко крачки напред.

За миг вниманието на Джонсън мина върху камъка между тях и горския човек. Идеален за целта им, той имаше кръгла и дълбока дупка, точно колкото да закрепят знамето.

- Карлос, вземи камъка и да се връщаме, преди този индиец да реши, че сме врагове, и да извика още някой. – каза тихо англичанинът без да изпуска погледа на мургавия местен жител. „Мислех, че са по-черни.”, му мина през главата докато злобният испанец изпълняваше заповедта.

Когато видя какво правят, чужденецът рязко се хвърли напред, но бе лесно отблъснат от Карлос. В ръката му блесна нож.

- Не!

Изстрелът прокънтя в долчинката заедно с вика на англичанина.

*          *          *

След малко усети стъпки. Явно това бе начинът му да чува: приемайки леките вибрации на земята. Макар в началото шумът да идваше от далече, след малко между дърветата се показаха двама души – младеж и момиче на неговата възраст. „Всъщност сигурно съм на няколко хилядолетия”, помисли си.

Когато приближиха осъзна, че са индианци – те не просто приличаха на такива. Нямаше време да се чуди, защото двамата се облегнаха на него, седнали на земята, и заговориха. Изведнъж го заляха множество усещания, сякаш можеше да чувства през телата им. Но по-невероятното бе, че „вижда” мислите им. Усети вълна от притеснение и топлота, последвама от абсолютна отдаденост. Нямаше друго сравнение освен океан. Но над водата вееше студен вятър от безразличие и студ. В миг осъзна и разбра безнадеждната любов на младежа. Успя да помисли само: „Боже, каква глупачка!” После долови предизвикателството в думите и – за да я заслужи, мъжът трябваше да помести камъка. После тя стана и изтича обратно. Тя знаеше, както знаеше и той, самият камък, че по-голяма част от скалата бе под земята и бе невъзможно да се изпълни искането. И все пак, ако можеше, той щеше сам да помръдне, за да помогне на младежа.

През следващите няколко часа бе свидетел на безплодните опити на младия индианец да го помръдне или извади от земята. Учудващо бе спокойствието му, и обекта на действията му можа да се сети само за едно качество, достойно за описание на младежа – упоритост. Накрая влюбеният седна върху камъка без ни най-малка следа от отчаяност и се замисли.

В този момент той усети стъпките на няколко души на отсрещната страна на падината. Показаха се трима мъже, двама от тях - с пушки. След малко ги забеляза и индианецът. Той сякаш не се безпокоеше за себе си, а се опита да защити камъка, който най-едрият от тримата се опита да вдигне по незнайни причини. Това самоотвержено действие предизвика гнева на чужденеца, той вдигна пушката си и стреля.

Последното, което си спомняше, бяха капчиците топла кръв, които паднаха отгоре му, и злорадата усмивка на убиеца. 

*          *          *

Секунда след изстрела се чу втори пукот. Джонсън стрелна поглед към втория си придружител, но той стоеше по-назад и пушката висеше безполезна в ръцете му. После нещо прониза дясното рамо на англичанина и той отхвръкна назад, губейки съзнание.

Само третият от групата успя да се върне до кораба, за да разкаже как един голям камък се пръснал сам, „убил” Карлос и „ранил” сър Джентълмена, както моряците наричаха Джонсън.

*          *          * 

Съзнанието му отново се връщаше. Размърда се преди да погледне. Сънят бе свършил. Целият се беше схванал, колената му изпукаха, когато стана от леглото. Отиде в другата стая и затвори открехнатия прозорец. Часът бе пет сутринта. Излезе и остави камъка в градинката пред блока.

*          *          *

Вървеше по коридора на училището и се оглеждаше несигурно. Часовете бяха свършили, ваканцията започваше. Накрая писаха есе на тема „Душата отличава човека”. Сигурно пак щеше да има четворка. Не защото беше зле по етика.

Просто мислеше темата за непълна...